ИНФОРМАЦИИ

Книга 2015
Цял живот събарям стени
Как стените се издигат и в нея, и пред нея и как се опитва да ги събори – това е червената нишка на новото, допълнено издание на книгата на Румяна Таслакова. 46 кратки разказа за случки и изживявания в България и Германия преди и след прехода 1989. Рисунки от Анри Кулев.

Литературен салон 2014-2018

На първия „Литературен салон“ през февруари 2014 г. Мирела Иванова представи книгата си „Всички разкази са за теб”.

През май Милен Русков чете от романа си „Възвишение” и разказа за процеса за написването му.

Владимир Зарев цитира през юни от романа „Изходът” и отговори на въпроси в оживената дискусия.

На Пейо Яворов бе посветен „Литературният салон“ през ноември 2014 г. Проф. Михаил Неделчев и Мирела Иванова говориха за живота и творчеството на поета и Ириней Константинов рецитира негови стихове.

В центъра на Литературния салон през март 2016 г. беше виолончелистът проф. Венцеслав Николов. За неговите литературни произведения говори проф. Михаил Неделчев.

На шестия „Литературен салон“ през май 2016 г. публицистът Димитър Сотиров показа филма си „Обич за Гена“. Певиците Дарина Такова и Габриела Георгиева споделиха спомените си за Гена Димитрова.

На професор Михаил Неделчев, който споделя, че “Литературният персонализъм е най-голямото ми пристрастие”, бе посветен осмият “Литературен салон” през юни 2017 г. Федя Филкова разказа за литературните му приятелства и увлечения и доц. Елка Трайкова постави акцент върху изследванията и книгите му за Яворов и кръга “Мисъл”.

На деветия “Литературен салон” нь 14.9.2017 бе представено творчеството на Теодора Димова. За нейните романи, театрални пиеси и публицистични изяви говори Мирела Иванова. След като авторката чеПУБЛИЧНИте от романа си “Първият рожден ден”, тя отговори на въпроси от гостите за визиите й, за творческия й процес и за новите й идеи и планове.

От новата си стихобирка “Зелда” чете Елин Рахнев на десетия “Литературен салон” на 17 януари 2018. Творчеството на поета, драматург и журналист бе представено от писателя и литературен критик Румен Леонидов

На голямата театрална режисьорка Юлия Огнянова бе посветен 11-ият Литературен салон през май 2018 година. За заслугите й за българския театър говори кинорежисьорът Боян Папазов. За посветения на дейността й документален филм “Това име го забравете” на Боян Папазов и Румяна Емануилиду говори филмовият критик проф. Божидар Манов, а филмовата критичка Боряна Матеева представи книгата “Всичко е любов”, съдържаща четири киносценария на режисьора.

“Особено важен е мотивът за търсенето на истината”- споделя по повод романа “Хавра” Захари Карабашлиев, който беше гост в 12-ия Литературен салон през септември 2018 година. Професор Амелия Личева представи автора и творчеството му. Особен интерес предизвикаха подробности за творческия процес и преплитането на двете сюжетни линии в романа. Авторът за пръв път оповести подробности за новата си книга, която предстои да излезе през 2018 година.

Румен Леонидов  чете на 17 ноември 2018 година откъси от  “Покаяние Господне – Бдения и сънописи”. С тази нова книга, представена за пръв път на 13-ия Литературен салон в София, поетът иска „ да заразя или поне да накарам да се замислят тези, които се удивляват мълчаливо или явно на моята вяра в Бога“.

Един класик в българската литература бе гост в 14-ия Литературен салон през март 2019 - Стефан Цанев, поет, белетрист, драматург и публицист. Неговите театрални пиеси пълнят салоните в столицата и провинцията, неговите стихове се четат вече повече от половин век, неговите „Български хроники“ будят и задълбочават интереса към българската история. Носител е на най-значителните литературни награди. 82-годишният творец очаква 2019 премиерата на новия си моноспектакъл „Плач на ангел“.

Публични прояви

Забравената съпротива -
Горяните в България

Беседа на Румяна Таслакова за
антикомунистическата съпротива 1944-1956
8 май 2013 в Бон
15 юли 2013 в Мюнхен
24.10.2014 в Мюнстер
28.11.2014 в Берлин

ЯВОРОВ: МЕСТАТА НА НАЧАЛОТО

Мирела Иванова
12 ноември 2014 година

Мирела Иванова Мирела Иванова

Сто години след края на Яворов ми се иска да се запитам за началото, за натрупването на вътрешни противоречия и житейски реализации, на идеи и места, на събития и душевно неспокойство у един “затворен сандък”, както го назовават близките му, да се запитам как се поражда поетът, какво го създава и отглежда … През август 1899 година от Стралджа в Анхиало пристига  двадесет и една годишният телеграфист Пейо Крачолов, когото местните хора ще нарекат “сянката”. Макар вече да е публикувал  стихотворението си “Пролетна песен” в списание “Мисъл”, в крайморското градче той си остава неприпознат като поет, неразгадан чудак, заключеник в себе си, сянка в собствената си сянка, взряна във величествения безкрай на морето. Дали с предчувствието за друг безкрай – на поезията? Опитвам се да си представя трагическата пропаст, разкъсваща единосъщието между външен и вътрешен живот, баналната до полуда външна обвивка, която удържа словесните стихии, отприщените порои на думите, избуха на ритъм и рими, тътените на вселенска музика в духа на Яворов, и то тъкмо  в началото, тъкмо в Анхиало. Как се напасват и наместват, взаимопреливат, взаиморушат и взаимосъздават безсловесието на всекидневната и гълбинна самота с шедьовърните стихове на “Калиопа”, със  съвършения и многогласен прилив на мотиви, звънкост, изящна ритмика, постигната небесна лекота? От август до декември поемата “Калиопа” е написана в Анхиало и изпратена в редакцията на списание “Мисъл” в София, в самия литературен Олимп, чиито богове и гръмовержци ще прозрат и – колко рядко по нашите земи – ще признаят със стъписан възторг “божествената дарба”, ще я подкрепят, за да се проправи пътя на Яворовото поетическо сияние и мъченичество занапред и завинаги. Но в началото все още са само скалите и загледаният във водната шир самотник: “вълната гонеше вълна/ в море пустинно и безкрайно”. Дали този обозначаващ вечността ритъм отключва “затворения сандък” Яворов, дали неотменната приливност не предизвиква мощните тласъци на думите и съдбовността на годината, която ще се превърне в средоточие на гениалните стихотворения и поеми “Арменци”, “На нивата, “Градушка”, “Великден”, “Лист отбрулен”? Защото е невъзможно просто така, с лека ръка да подминем местата – в случая мястото Анхиало – където биват озарени поетите, в случая – поета Пейо Крачолов Яворов, двадесет и две годишен. Достатъчно е да си го представим, с леко приведената му слаба фигура, жълти очи и плътни, полуотворени устни на онзи бряг и изобщо на брега, винаги символен за края, за предела и граничността: “Главата тегне изнурена,/ в гърдите нито капка мощ;/ мъгла в душата уморена,/ като в настъпилата нощ./ Една съблазън ме упива,/ зоват ме шепотно мечти – /далеч, де никой не отива,/ далеч в пустинни самоти. “ Да, от Анхиало насетне Яворов ще поеме и стигне далеч, де никой не отива, написвайки през 1900 година поемата “Нощ”, ярка и величава като трънен венец върху челото на българския ХХ век; ще стигне далеч и обличайки четническа униформа ще поеме подир войводата Гоце към непомерната утопия на свободата; ще последва и безнадеждната си любов, и любимата си Мина до гроба й в Париж, за да ни остави своя разтърсващ Дневник, а сетне и още по-надалеч – до безпредела на всекидневното си и метафизично страдание, разпнат между изстрела на Лора и своя изстрел, за да се превърне в най-всевиждащият български слепец. Анхиало е мястото на началото, разгадката, ключът към поезията и биографията и тяхното мистично единосъщие – оттук тръгват прочитите на раздвоения и единния Яворов. От Анхиало поетът заминава за София, по-точно е “изтеглен” в столицата с добронамерените усилия на писателите от кръга “Мисъл” и неслучайно, по вътрешна и творческа убеденост, сам става част от този кръг, един от великата четворка. На метри оттук, по същия тротоар*, е другото място на Яворовото начало, началото на края. Краят настъпва преди сто години, кръгът е затворен с отрова и револвер, чийто изстрел назовава честта на поета и позора на обществото, позор, с който и досега очевидно не сме си разчистили сметките: как иначе бихме търпели домът музей на Яворов да се руши, да тъне в съсипни…

* Текстът е прочетен в сградата на Представителството на ЕК на ул. “Г.С.Раковски” 124


Федя Филкова – “Литературен салон” на 1 юни 2017

Кратка апология за Михаил Неделчев

Федя Филкова Федя Филкова

Благодарност на г-жа Румяна Таслакова за тази вечер и за поканата към мен да кажа няколко думи за приятеля ни Михаил Неделчев - за мен е чест!

В случая съм спасена предварително и предварително й благодаря, защото тази вечер ще говори и доц. д-р Елка Трайкова, много по-компетентна от мен върху литературно-историческото творчество на Михаил Неделчев.

Думите ми ще бъдат похвални, не само, че така повелява приятелството, той наистина ги заслужава.

Приятелството ми с Михаил Неделчев е естествена част от десетилетното приятелство на Николай с Мишо, дори вече не си спомням кога Николай ме запозна с него, било е някъде в самия край на 60-те години на миналия век, истината е, че винаги съм била щастлива, че го познавам и мога да общувам с него.

Михаил Неделчев е уникална личност, като думата „уникален” тук е в същинското си значение - винаги съм му се възхищавала. И винаги съм се колебаела на кого повече – на говорещия Михаил Неделчев или на пишещия Михаил Неделчев. Той сякаш е въплъщение на двете словесности на човечеството – дописмената и писмената – ярък представител и на двете и наистина уникален за българския обществен и литературен живот, където обикновено пишещите не могат да говорят и обратно.

Винаги съм харесвала неговата посветеност, разпаленост, дори крайност.

Невероятна е културата му – отворен към всички изкуства и към всичко интересно и стойностно в света – ще спомена само любовта му към музиката.

Не само защото е и литературен историк, но неговият пиетет и уважение към предшествениците му и към класиците на българската литература е безпримерен.

Същевременно живее със съвременниците си и написаното и направено от него за съвременните поети и писатели е равно по достойнство с отношението му към българската литературна класика – като истински литературен критик той открива „класика” и се грижи за бъдещите български класици.

Истински софиянец – тук ще спомена само за несекналата му страст през годините да събира пощенски картички от стара София, увенчана неотдавна с прекрасна изложба в НБУ, аз не зная друг, който така добре да познава цялата страна и да обича т.н. „провинция”. Интелектуалец във всички измерения на тази дума – посветил се на българската литература и същевременно европеец, гражданин на света. „Летящия българин”, който живее с литературата и културата на отечеството си – последният пример за това е блестящата му статия „Приказните дарове на Церетели” , свързана със Свищов.

Общественик и политик – тук темата също е безкрайна, но ще се спра само на няколко знака. Може би още при първите ни срещи, в далечните 70-те години на миналия век, чух от Михаил Неделчев за Радикал-демократическата партия, любима негова тема още тогава, в тъмата на комунизма – по това време никой и не подозираше за СДС. И много се радвах после, веднага след 1989 година, когато мечтата му се сбъдна и той беше сред първите възстановители на Радикал-демократическата партия. Впрочем името на тази партия много му отива – и радикал, и демократ, това е Михаил Неделчев!

Знак за демократа Михаил Неделчев е и тази значка на „Солидарност” от едно пътуване на Мишо до Полша в самото начало на 80-те години, която той ни донесе и ни подари с Николай и която аз пазя и до днес.

Доказателство, че политикът и общественикът в него са естествена част от многоликата му и разностранна творческа личност, е това, че той с лекота и с достойнство продължи в литературата, която всъщност никога не беше напускал – пред очите ни са мнозина, които, след кратковременно пребиваване в политиката, все още не са се излекували от комичните симптоми на „властта”.

У Михаил Неделчев безкрайно много уважавам и неговото отношение към жената, преди всичко към жената-творец. Иска се смелост, житейска широта и много интелектуална съпричастност, за да споделяш живота си с пишеща жена.

А иначе незабравимите преживявания с Николай и него са безброй – специален разказ изискват нощта с грузинските и руски писатели в хотела „Балкан” тогава или няколкото заедно прекарани дни в Берлин, вече през 21 век.

И нещо, на което искрено и благородно завиждам на Михаил Неделчев – на неговата неизчерпаема житейска и творческа енергия. Направо не е за вярване, колко много години са минали от запознанството ни и на колко много години сме вече.

Но едва ли е случайно, че днес е 1 юни, Денят на детето.

Не знам дали момичето в мен е още живо, но детето, младежът у Мишо е жив, сигурна съм в това.

Мишо, бъди жив и здрав още много, много години! Възхищавам ти се!

София, 1 юни 2017 година

Федя Филкова


Text

ЛИТЕРАТУРЕН САЛОН 14 септември 2018 година

Дванайсетият литературен салон, организиран миналата вечер от великолепната инициаторка и организатор на тези събития Румяна Таслакова Roumiana Taslakowa бе посветен на писателя Захари Карабашлиев и нашумелия му роман "Хавра". Разговорът обаче тръгна спонтанно от спомени за Георги Марков - лични и за творчеството му. Като на истинска литературна вечер се говори и за други имена и тенденции в съвременната българска литература. Заедно с елегантното представяне на Захари Карабашлиев и на творбата му, проф. Амелия Личева "развенча" аргументирано и без излишен патос някои от появилите се критики срещу "Хавра". Авторът интригуващо разясни отчасти случайното попадение на заглавието и някои от многото значения на думата "хавра". Едно от тях, за всеобща почуда, се оказа свързано и с популярния до неотдавна варненски термин за приятел - "авер". Друго значение е на изоставена неплодородна земя, откъдето всъщност идва идеята за заглавието на романа. По-точно от един нотариален акт за собственост върху земи, в който е използван този термин. Разкриването на детайли около творческия процес по създаването на творбата и преплитането на двете сюжетни линии предизвика подчертан интерес сред присъстващите. Нямаше как да не се направят паралели и с другия известен негов роман, "18 % сиво". Захари Карабашлиев донякъде разбули тайните около предстоящата си книга, която се очаква да се появи на пазара тази есен. Представянето премина в оживен диалог, с много въпроси и неочаквани завои в темите. Вечерта завърши с иницииране на подписка с предложение на мястото на предизвикалата толкова спорове Бронзова къща (пространството на бившия мавзолей) да се установи експозиция с творби на големия Павел Койчев.

15.9.2018


BIOGRAPH юли 2018 година

Авторка Виолета Цветкова

Статия в BIOGRAPH юли 2018 г.

За “Литературния салон” на 29 март 2019 година
Авторка: Мирела Иванова

Уважаеми поете, скъпа Румяна, верни и нови приятели на Литературния салон,

Всички сте наясно, че за Стефан Цанев може да се говори с часове и дни: стихотворение по стихотворение, книга по книга, пиеса по пиеса, спомен по спомен. Без да пренебрегваме и публицистичните му „избухвания“, и категоричната мъдрост на неговите интервюта в печатните и електронни медии. Как да обобщим присъствието му в българския литературен живот, в националната ни култура: Като посвещение на честното слово? Като незаменимо присъствие на високия патос? Като драматичен опит на духовното самосъхранение? Като морална свръхчувствителност? Като провокативна историческа хроника? Как, след като Стефан Цанев, който създава знаменити метафорични формулировки и лаконични императивни послания, сам не позволява да го вместим в едно-единствено обобщение и навярно в това се провижда и най-същностнато предизвикателство на неговата многозначна творческа личност.

Напоследък забелязвам една особена мода: непостигналите почти нищо се стремят да се легитимират, да си съчинят биографии, заемайки от чуждите, демонстрирайки съпричастност, и дори съучастие, към нечий осъществен живот. Аз обаче няма да прибягна към този подход, няма да се пришивам към общи спомени, няма да разказвам за прекрасното и споделено с много ведър смях берлинско литературно пътуване в удивителната група на Стефан Цанев, Йордан Радичков, Ивайло Петров. Ще се съсредоточа върху поезията, която озари юношеството и младостта на цялото ми поколение. Преписвахме я на ръка, учехме наизуст стихотворения, защото ги приемахме като програмни – ще призная щастливото ни стъписване да открием модерността и силата на думите в „Яжте есен“ или въздействието на стоическия трагизъм в книгата „Реквием“, която излезле през 1980 година и ни разтърси из основи...

Първото, което ми хрумна да направя, подготвяйки са за тази вечер, бе да препрочета „Реквием“, да проверя тогавашното си усещане, била съм на 18, встрастена в думите и страданието, което ги споява помежду им и едновременно с мен, вгражда ги в младия ми и фанатичен в крайността си свят, като го омъдрява и поставя на изпитание. Днес книгата въздейства още по-силно, баладичната тъга на Стария Пловдив се просмуква направо през кожата, горестта на прозренията в поемата „Автореквием“ заблестява чиста и безмилостна като преглътната сълза.

О, как умее да въздейства поезията на Стефан Цанев, как предизвиква и съпротива, и любов, как припомня големите, монолитни страсти, теми и събития в човешкия живот – облъхнати от истинност и автентичен драматизъм. Най-изумителна е простотата, с която поетът превръща видимостта в съдбовна метафора: „Душата ми плаче за сняг, за бяло, за чисто душата ми плаче...“, „Земя, ти имаш хляб и гроб за всички“, „ За доброто се готвим постепенно и дълго, подлеци ставаме изведнъж.“, „Носете си новите дрехи, момчета, падаме както ходим, умираме, както спим“.

Уникална е дарбата на Стефан Цанев да сътворява притчи, които буквално засядат като буци в слънчевия сплит: от своите тъмни и неспокойни сънища, от предателствата на най-близките си приятели и обичани жени, от единствеността на пеещата насред бурята птица или от птицата, която се самообесва. И невероятното е, че някои от тези притчи звучат като еталон за модерна поезия, за модерност изобщо, патосите им не изтляват, напротив – прогарят ни. Замислих се над това, четейки – главно по принуда и задължение – стотици мухлясали, римоподобни графомански опити, които днес заблатяват на просто поезията, а съвременния ни език, връщат го в архаичната му нескопосност. Защо, попитах се, младите не се учат на модерност от Стефан Цанев, от Иван Радоев, от Константин Павлов – защо не попиват от силата на техните стихотворения? Е, естествено не съм права в гневните си обобщения, защото има и млади, даровити поети, които черпят вдъхновяващи сили тъкмо от този извор. Има и млади, интелигентни читатели, които качват на стените си във фейсбук стихотворенията на Стефан Цанев, споделят ги помежду си и чрез тях си дават духовен кураж.

Но да се върна към поезията, този път затворена и в един бял том с избрано – появил се преди две години – „Душата ми плаче за сняг“, 60 стихотворения, написани през последните 60 години. Чета автоантологията на поета и чувам яркия му, разпознаваем глас в „станиолената тишина“, чувам безмилостната му нравствена императивност – във въпросите, в поантите, в плача по Ботев и плача на Лорка, в пресътворението на страшните сънища, в барабанните удари на поемите и вцепеняващата скръб на баладите, в репетициите за едноминутно мълчание... Стефан Цанев говори високо във високото на думите и морала, затова го четем, обичаме, преписваме и наизустяваме вече толкова години, Стефан Цанев говори безстрашно в лицето на обществената и лична подлост, в лицето на огледалото и болката, в лицето на смъртта и Бога – изтръпнал и яростен от познание, превръща поезията си в апология на живото слово. Да му благодарим в очакване на неговата „Небесна гледна точка“.


За „Литературия салон“ на 29 март 2019 година
Автор: Димитър Сотиров

Не съм бил роден, когато "вечната и святата" в българската поезия Елисавета Багряна, прочитайки едни от първите му стихове, отсича: "Стефан Цанев, Вие сте поет!" През десетилетията оттогава (средата на 50-те) той многократно ще чува подобни думи. Близко приятелство от младежките години го свързва с Константин Павлов и Любомир Левчев. "Константин Павлов е светец!", възкликва днес Цанев, с което буди искреното възхищение на събратята си по перо Владимир Зарев, Румен Леонидов и Захари Карабашлиев. Всички те с уважение и респект слушат думите-ретроспекция на Поета в поредната магична вечер - Литературен салон, организирана от неуморната радетелка на словото Румяна Таслакова. Тук е и близкият приятел на Стефан Цанев, бардът Хайгашод Агасян, кинокритикът Божидар Манов, режисьорът Мартин Киселов, посланик Елена Кирчева, журналистката Вивиана Асса. Всички слушат с интерес специалния гост на вечерта. Той, Стефан Цанев, възкресява хора и събития от миналото изключително живо и образно, често - с впечатляваща самоирония. Говори за Владимир Трендафилов, за пречките по пътя му, за спрените спектакли в София и в Бургас. Един от тях, мюзикълът "Любовни булеварди", ги сприятелява с Хайго Агасян и това приятелство продължава до днес. Бардът грабва китарата и пее стиховете на своя отколешен партньор, с когото са изяли не една торба сол заедно със славата на бунтари.

"Когато тръгвахме по дългия път на думите ни дадоха следния съвет, разказва Цанев: Момчета, вие тримата сте най-талантливите от вашето поколение. Взимайте властта, за да не ви мачкат некадърниците. Само един от нас се вслуша в този съвет, но независимо от това запазихме приятелството си."

Наслаждавам се (за кой ли път!)  на добре познатите и не съвсем нови текстове и отново си припомням пиесата "Последната нощ на Сократ". Не мога да разбера защо, но именно тя се в запечатала в съзнанието ми от студентските години. Може би защото един от героите в нея апелираше към останалите да си изберат богат княз, който да не е алчен и който да мисли преди всичко за хората. Колко актуален призив предвид имотните скандали напоследък! Тази актуалност характеризира цялото творчество на Стефан Цанев. Както и пропитите с морално съдържание негови послания, които, без значение кога са писани, са напълно в сила! И ще бъдат!

"Стефан Цанев говори високо във високото на думите и морала, затова го четем, обичаме, преписваме и наизустяваме вече толкова години, Стефан Цанев говори безстрашно в лицето на обществената и лична подлост, в лицето на огледалото и болката, в лицето на смъртта и Бога – изтръпнал и яростен от познание, превръща поезията си в апология на живото слово." Думите са на поетесата Мирела Иванова, която откри салона с тях. И още: "Как да обобщим присъствието му в българския литературен живот, в националната ни култура: Като посвещение на честното слово? Като незаменимо присъствие на високия патос? Като драматичен опит на духовното самосъхранение? Като морална свръхчувствителност? Като провокативна историческа хроника? Как, след като Стефан Цанев, който създава  знаменити метафорични формулировки и лаконични императивни послания, сам не позволява да го вместим в едно-единствено обобщение и навярно в това се провижда и най-същностнато предизвикателство на неговата многозначна творческа личност."