Журналистката Румяна Таслакова, която дълги години завеждаше българската секция в радио „Дойче Веле“, събра многобройните си приятели, писатели, поети, както и свои колеги от медиите. Поводът бе новата й книга „Цял живот събарям стени“, за която застава изд. „Изток – Запад“. Сюжетът е автобиографичен, тонът - изповеден, историята написана от деликатно, наблюдателно и нежно иронично перо. Разказът проследява не само премеждията на 17-годишната Румяна Т. и това как тя емигрира в Германия, или как случаят я отвежда в редакцията на „Дойче Веле“, но ни връща към най-първите дни на избухналата у нас демокрацията. Тук вече (отново в България!) авторитетната журналистка, все още с присъда от комунистическия режим за невъзвращенство и предателство към НРБ, получава втори специален шанс в професионалната си кариера – има късмет да се срещне очи в очи с различни партийни лидери, да усети зловещата тръпка от това, че ДС я подслушва в хотелската й стая, да се очарова и разочарова от качествата и недостатъците на новите български политици.

Имена няма, но има някои условни знаци. Така е, защото четивото е написано от почтен, а не отмъстителен човек. В тази книга Румяна е българска писателка, която гледа на случващото се у нас през очите на германска журналистка. Но текстът е привлекателен, топъл, мозаечно раздвижен, без претенции за документален роман или публицистични мемоари. За всички, които са чели предишните й книги, тази ще бъде още една приятна изненада – тук Таслакова е уж същата, сдържана, интелигентна и прецизна, а е някак различна... Може би причината е, че в интимно поднесеното повествование се оглежда тъжният, смешен, особен, но собствен образ на родната ни действителност.

Текстът е богато илюстриран с необикновени за Анри Кулев рисунки, той е и автор на корицата.

Дванайсетият литературен салон, организиран миналата вечер от великолепната инициаторка и организатор на тези събития Румяна Таслакова Roumiana Taslakowa бе посветен на писателя Захари Карабашлиев и нашумелия му роман "Хавра". Разговорът обаче тръгна спонтанно от спомени за Георги Марков - лични и за творчеството му. Като на истинска литературна вечер се говори и за други имена и тенденции в съвременната българска литература. Заедно с елегантното представяне на Захари Карабашлиев и на творбата му, проф. Амелия Личева "развенча" аргументирано и без излишен патос някои от появилите се критики срещу "Хавра". Авторът интригуващо разясни отчасти случайното попадение на заглавието и някои от многото значения на думата "хавра". Едно от тях, за всеобща почуда, се оказа свързано и с популярния до неотдавна варненски термин за приятел - "авер". Друго значение е на изоставена неплодородна земя, откъдето всъщност идва идеята за заглавието на романа. По-точно от един нотариален акт за собственост върху земи, в който е използван този термин. Разкриването на детайли около творческия процес по създаването на творбата и преплитането на двете сюжетни линии предизвика подчертан интерес сред присъстващите. Нямаше как да не се направят паралели и с другия известен негов роман, "18 % сиво". Захари Карабашлиев донякъде разбули тайните около предстоящата си книга, която се очаква да се появи на пазара тази есен. Представянето премина в оживен диалог, с много въпроси и неочаквани завои в темите. Вечерта завърши с иницииране на подписка с предложение на мястото на предизвикалата толкова спорове Бронзова къща (пространството на бившия мавзолей) да се установи експозиция с творби на големия Павел Койчев.

15.9.2018

Авторка Виолета Цветкова

Всички сте наясно, че за Стефан Цанев може да се говори с часове и дни: стихотворение по стихотворение, книга по книга, пиеса по пиеса, спомен по спомен. Без да пренебрегваме и публицистичните му „избухвания“, и категоричната мъдрост на неговите интервюта в печатните и електронни медии. Как да обобщим присъствието му в българския литературен живот, в националната ни култура: Като посвещение на честното слово? Като незаменимо присъствие на високия патос? Като драматичен опит на духовното самосъхранение? Като морална свръхчувствителност? Като провокативна историческа хроника? Как, след като Стефан Цанев, който създава знаменити метафорични формулировки и лаконични императивни послания, сам не позволява да го вместим в едно-единствено обобщение и навярно в това се провижда и най-същностнато предизвикателство на неговата многозначна творческа личност.

Напоследък забелязвам една особена мода: непостигналите почти нищо се стремят да се легитимират, да си съчинят биографии, заемайки от чуждите, демонстрирайки съпричастност, и дори съучастие, към нечий осъществен живот. Аз обаче няма да прибягна към този подход, няма да се пришивам към общи спомени, няма да разказвам за прекрасното и споделено с много ведър смях берлинско литературно пътуване в удивителната група на Стефан Цанев, Йордан Радичков, Ивайло Петров. Ще се съсредоточа върху поезията, която озари юношеството и младостта на цялото ми поколение. Преписвахме я на ръка, учехме наизуст стихотворения, защото ги приемахме като програмни – ще призная щастливото ни стъписване да открием модерността и силата на думите в „Яжте есен“ или въздействието на стоическия трагизъм в книгата „Реквием“, която излезле през 1980 година и ни разтърси из основи...

Първото, което ми хрумна да направя, подготвяйки са за тази вечер, бе да препрочета „Реквием“, да проверя тогавашното си усещане, била съм на 18, встрастена в думите и страданието, което ги споява помежду им и едновременно с мен, вгражда ги в младия ми и фанатичен в крайността си свят, като го омъдрява и поставя на изпитание. Днес книгата въздейства още по-силно, баладичната тъга на Стария Пловдив се просмуква направо през кожата, горестта на прозренията в поемата „Автореквием“ заблестява чиста и безмилостна като преглътната сълза.

О, как умее да въздейства поезията на Стефан Цанев, как предизвиква и съпротива, и любов, как припомня големите, монолитни страсти, теми и събития в човешкия живот – облъхнати от истинност и автентичен драматизъм. Най-изумителна е простотата, с която поетът превръща видимостта в съдбовна метафора: „Душата ми плаче за сняг, за бяло, за чисто душата ми плаче...“, „Земя, ти имаш хляб и гроб за всички“, „ За доброто се готвим постепенно и дълго, подлеци ставаме изведнъж.“, „Носете си новите дрехи, момчета, падаме както ходим, умираме, както спим“.

Уникална е дарбата на Стефан Цанев да сътворява притчи, които буквално засядат като буци в слънчевия сплит: от своите тъмни и неспокойни сънища, от предателствата на най-близките си приятели и обичани жени, от единствеността на пеещата насред бурята птица или от птицата, която се самообесва. И невероятното е, че някои от тези притчи звучат като еталон за модерна поезия, за модерност изобщо, патосите им не изтляват, напротив – прогарят ни. Замислих се над това, четейки – главно по принуда и задължение – стотици мухлясали, римоподобни графомански опити, които днес заблатяват на просто поезията, а съвременния ни език, връщат го в архаичната му нескопосност. Защо, попитах се, младите не се учат на модерност от Стефан Цанев, от Иван Радоев, от Константин Павлов – защо не попиват от силата на техните стихотворения? Е, естествено не съм права в гневните си обобщения, защото има и млади, даровити поети, които черпят вдъхновяващи сили тъкмо от този извор. Има и млади, интелигентни читатели, които качват на стените си във фейсбук стихотворенията на Стефан Цанев, споделят ги помежду си и чрез тях си дават духовен кураж.

Но да се върна към поезията, този път затворена и в един бял том с избрано – появил се преди две години – „Душата ми плаче за сняг“, 60 стихотворения, написани през последните 60 години. Чета автоантологията на поета и чувам яркия му, разпознаваем глас в „станиолената тишина“, чувам безмилостната му нравствена императивност – във въпросите, в поантите, в плача по Ботев и плача на Лорка, в пресътворението на страшните сънища, в барабанните удари на поемите и вцепеняващата скръб на баладите, в репетициите за едноминутно мълчание... Стефан Цанев говори високо във високото на думите и морала, затова го четем, обичаме, преписваме и наизустяваме вече толкова години, Стефан Цанев говори безстрашно в лицето на обществената и лична подлост, в лицето на огледалото и болката, в лицето на смъртта и Бога – изтръпнал и яростен от познание, превръща поезията си в апология на живото слово. Да му благодарим в очакване на неговата „Небесна гледна точка“.

Не съм бил роден, когато "вечната и святата" в българската поезия Елисавета Багряна, прочитайки едни от първите му стихове, отсича: "Стефан Цанев, Вие сте поет!" През десетилетията оттогава (средата на 50-те) той многократно ще чува подобни думи. Близко приятелство от младежките години го свързва с Константин Павлов и Любомир Левчев. "Константин Павлов е светец!", възкликва днес Цанев, с което буди искреното възхищение на събратята си по перо Владимир Зарев, Румен Леонидов и Захари Карабашлиев. Всички те с уважение и респект слушат думите-ретроспекция на Поета в поредната магична вечер - Литературен салон, организирана от неуморната радетелка на словото Румяна Таслакова. Тук е и близкият приятел на Стефан Цанев, бардът Хайгашод Агасян, кинокритикът Божидар Манов, режисьорът Мартин Киселов, посланик Елена Кирчева, журналистката Вивиана Асса. Всички слушат с интерес специалния гост на вечерта. Той, Стефан Цанев, възкресява хора и събития от миналото изключително живо и образно, често - с впечатляваща самоирония. Говори за Владимир Трендафилов, за пречките по пътя му, за спрените спектакли в София и в Бургас. Един от тях, мюзикълът "Любовни булеварди", ги сприятелява с Хайго Агасян и това приятелство продължава до днес. Бардът грабва китарата и пее стиховете на своя отколешен партньор, с когото са изяли не една торба сол заедно със славата на бунтари.

"Когато тръгвахме по дългия път на думите ни дадоха следния съвет, разказва Цанев: Момчета, вие тримата сте най-талантливите от вашето поколение. Взимайте властта, за да не ви мачкат некадърниците. Само един от нас се вслуша в този съвет, но независимо от това запазихме приятелството си."

Наслаждавам се (за кой ли път!)  на добре познатите и не съвсем нови текстове и отново си припомням пиесата "Последната нощ на Сократ". Не мога да разбера защо, но именно тя се в запечатала в съзнанието ми от студентските години. Може би защото един от героите в нея апелираше към останалите да си изберат богат княз, който да не е алчен и който да мисли преди всичко за хората. Колко актуален призив предвид имотните скандали напоследък! Тази актуалност характеризира цялото творчество на Стефан Цанев. Както и пропитите с морално съдържание негови послания, които, без значение кога са писани, са напълно в сила! И ще бъдат!

"Стефан Цанев говори високо във високото на думите и морала, затова го четем, обичаме, преписваме и наизустяваме вече толкова години, Стефан Цанев говори безстрашно в лицето на обществената и лична подлост, в лицето на огледалото и болката, в лицето на смъртта и Бога – изтръпнал и яростен от познание, превръща поезията си в апология на живото слово." Думите са на поетесата Мирела Иванова, която откри салона с тях. И още: "Как да обобщим присъствието му в българския литературен живот, в националната ни култура: Като посвещение на честното слово? Като незаменимо присъствие на високия патос? Като драматичен опит на духовното самосъхранение? Като морална свръхчувствителност? Като провокативна историческа хроника? Как, след като Стефан Цанев, който създава  знаменити метафорични формулировки и лаконични императивни послания, сам не позволява да го вместим в едно-единствено обобщение и навярно в това се провижда и най-същностнато предизвикателство на неговата многозначна творческа личност."

Литературните салони не са събития от дневния ред на съвременните хора, които избират своите развлечения съобразно лайковете и рекламните съобщения във фейсбук. Да последваш вълната от хвалебствия за театрални постановки и споделени книги, е ръководно правило в модния стил на живот.

На този натрапчив рекламен фон, личната среща с автора в уюта на домашна атмосфера, непринуденият разговор, проведен с добър събеседник и интимното четене, е среща от друг вид. Среща, която създава атмосфера, в която бариетрите отпадат, душата се оголва и поема лично и директно думите, да ги транскибира на езика на собствените си емоции. Случва се необичайно преживяване, което събужда забравена чувствителност, отключваща други възможности за осмисляне на сегашното ни битие.

Румяна Таслакова, дългогодишен ръководител на българската редакция на Дойче Веле, личност, с ярък отпечатък в актуалната журналистика, от 14 години прави тези салони, и някои могат да се запитат защо? Защо среща автори, критици и публика и води диалози между тях? Вероятно защото именно това ни липсва: откровението, което се поражда от интимността в общуването.

15-ият Литературен салон се състоя на 16 септември и бе посветен на Йорданка Белева. Представена от сладкодумния Митко Новков. Не познавах творчеството ѝ, така че за тя мене беше откритие. Нейната малка книжка „Кедер“- разкази, ик“Жанет 45″, можеш да подминеш в книжарницата.Но е книга, която душата трябва да открие.

Необичайна поезия в проза са тези невероятни кратки разкази, синтез на думи и чувства, шлифован диамант човечност, пречистващ душата по парадоксален начин- потапяйки те в света на човешката безнаежност, мъка, тъга и отчаяние, осветляващ и лошото в човека. „Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четиресет мъки. По една за всеки от четиридесетте дни след смъртта. С дните и броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги.“

20 разказа, двайсет мъки ни предлага Йорданка. За да разберем и се освободим от лошото в нас, за да остане доброто, вечното, любовта. Каква пречистваща сила имат тези мъки-отговарят ни разказите-притчи на Йорданка. Смъртта, болестта, невидимите хора, самотата, лошотиите в нас, всичко онова, за което сме изработили механизми да го заключваме дълбоко, за да не се нараним, да не си го признаваме, като злобата и завистта например, всичко това тя вади на показ. Оголва душите ни за да преживеем и открием единствения смисъл на съществуването-любовта към другия. Невероятен магьосник е тя на думите-ключове. За такива думи трябва интимна среда. Те са като прочетена молитва.

„За най-голям кедер се смятали недовършените неща. Защото какво остава от човека след смъртта? Заблуждава ни окончателното на всеки написан ред, роден внук или построена къща. Нищо не е така трайно както недовършеното. С неговата будна кома, с нередовното захранване между скачените съдове на надеждата и примирението. Недовършените неща, миналото недовършено време. И някой да те разказва в него.“

Йорданка Белева е автор на стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2001), „Ѝ“ (2012), „Пропуснатият момент“ (2017) и на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011) и „Ключове“ (2015). Завършва българска филология, а по-късно и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат за библиотечните системи и информационните възможности на парламентите от Европейския съюз. Носител е на първи награди за поезия и проза. Нейни текстове са публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски езици. Съпруга е на художника Иво Рафаилов

Румяна Таслакова, родена в София, на 17 години успява да емигрира в Германия. От комунистическия режим е осъдена на 6 години затвор за предателство към Републиката и така нареченото „невъзвращенство”. В Германия следва икономика и славистика и през 1963 година започва работа в радиостанция „Дойче веле“, която до 1989 година е един от най-важните информационни източници в България. Десет години Таслакова е главна редакторка на Българската програма на „Дойче веле“. Благодарение на Българската редакция и на нейния личен ангажимент по време на промяната и след това, „Дойче веле“ се превърна в основна платформа, откъдето некомунистическите лидери на България можеха да говорят свободно и бъдат чути в българския и европейския ефир. От 2009 година е журналистика на свободна практика. Сред признанието, което е получила за дейността си, са и наградите: „Приз на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” по повод Световния ден на свободната преса в 1997 година” и „Специална награда за приноса в популяризирането и обективното представяне на европейската тема в българската радиожурналистика”, присъдена в 2008 година от конкурса „Българската Европа”, организиран от Арена Медия в Русе. Авторка и съставителка е на три книги: „Заглушени мисли”, „25 въпроса – анкети” и „Две десетилетия преход – България през погледа на германски дипломати“ (две издания на български и актуализирано на немски).

“Животът днес“ - Румен Леонидов юни 2014 За книгата "Цял живот събарям стени"

Журналистка Румяна Таслакова, която дълги години завеждаше българската секция в радио „Дойче Веле“, събра многобройните си приятели, писатели, поети, както и свои колеги от медиите. Поводът бе новата й книга „Цял живот събарям стени“, за която застава изд. „Изток – Запад“. Сюжетът е автобиографичен, тонът - изповеден, историята написана от деликатно, наблюдателно и нежно иронично перо. Разказът проследява не само премеждията на 17-годишната Румяна Т. и това как тя емигрира в Германия, или как случаят я отвежда в редакцията на „Дойче Веле“, но ни връща към най-първите дни на избухналата у нас демокрацията.

Тук вече (отново в България!) авторитетната журналистка, все още с присъда от комунистическия режим за невъзвращенство и предателство към НРБ, получава втори специален шанс в професионалната си кариера – има късмет да се срещне очи в очи с различни партийни лидери, да усети зловещата тръпка от това, че ДС я подслушва в хотелската й стая, да се очарова и разочарова от качествата и недостатъците на новите български политици.

Имена няма, но има някои условни знаци. Така е, защото четивото е написано от почтен, а не отмъстителен човек. В тази книга Румяна е българска писателка, която гледа на случващото се у нас през очите на германска журналистка. Но текстът е привлекателен, топъл, мозаечно раздвижен, без претенции за документален роман или публицистични мемоари.

За всички, които са чели предишните й книги, тази ще бъде още една приятна изненада – тук Таслакова е уж същата, сдържана, интелигентна и прецизна, а е някак различна... Може би причината е, че в интимно поднесеното повествование се оглежда тъжният, смешен, особен, но собствен образ на родната ни действителност.

Текстът е богато илюстриран с необикновени за Анри Кулев рисунки, той е и автор на корицата.

На снимките: Румен Леонидов и Анри Кулев при представянето на книгата

За първи път чух името на Митко Новков в едно студио на радиото, в програма „Христо Ботев“, на която сега е върховен началник. Но това бе много отдавна и Митко тогава бе само глас, включен по телефона от Бургас. Водещ на предаването бе Пламен Дойнов, днес и професор, и ректор. Всички около мен, най-вече скъпите ми приятели, много се издигнаха – и то защото много ги бива. Митко Новков е тъкмо от тях, от тези, които много ги бива. Няма да казвам, че има дипломи по две висши образования, както казваше началната учителка на дъщеря ми, когато тя й зададеше неконвенционален въпрос и вместо да й отговори, госпожа Христова я затапваше с факта за двете дипломи по двете висши образования. А Митко Новков – не, той ни затапва с разностранните си дарби, с неуморността си да се развива и работи, да пише, да се смее гръмко, да играе футбол в събота, да е автентичен, щедър и верен приятел, добронамерен и мъдър литературен откривател, разгромител на литературния фейк, наблюдател на ценностни събития, страстен енциклопедист и разсеян като професор, макар да е само доктор. Ще продължа с фактите, които ме възхищават у него:

1. Митко е сред малцината, които през годините достойно оцеляваше на свободна практика. Никакво мрънкане, напротив – мъкнеше с широката си усмивка своята участ, опитваше това и онова, но най-вече не си губеше времето и идеите, осъществи ги в книги, покрай които направи и спецкурсове, написа радиопиеса, разговаря с преводачи-българисти, представи стотици книги на стотици премиери и името му стана неотместим жалон за сериозно критическо присъствие. А какви рубрики водеше и води само, знам каква дисциплина се изисква, за да си налице всяка седмица с интересна колонка – запомнихме го още като телевизионен наблюдател от вестник „Култура“, а сега ни впечатлява и в Портал Култура с разностранните си и преинтересни, премислени опуси за изкуството и живота в него, безценни свидетелства за живия процес, за случващото се сега и тук. Публицистичните му текстове във вестник „Сега“ едно време, критическите му хроники в списание „Съвременник“ днес са все камъни не само от неговия личен духовен градеж, но и от общия ни, от времето, което кой ли днес не възжелава да разруши, да зачеркне, да изхвърли на бунището и направо да изчегърта.

2. Много ценя мъдрото умение на Митко винаги започва от Адам и Ева, винаги да поставя събитията и хората в контекст и по тази причина анализите му са още по-значими и не-случайни, не са от днес за днес. Той е едновременно и в паметта, и в настоящето – и така всеки път ни подсказва, че нищо не започва от нас и няма да свърши с нас, облъхва ни с протяжността на пътя, със смисъла на общностния път и цялост.

3. Митко обича изкуството и затова го разбира: като си представя само колко книги чете, за да ги рецензира, с колко автори работи като редактор, от колко картини на световната и българската живопис е запленен и създава върху тях своите прелестни есета.

4. Трябва да си изял много ябълки и не по-малко жабета, трябва много страстно да си вгледан в своите сънародници и техните управители, за да напишеш прозорлива, сладко-горчива книга с коани като „Изядената ябълка“, където няма милост в релативизма и става повече от ясно, че не е лесно да си българин.

5. Митко е широкоскроен и с мащаби, сложно и простоустроен едновременно. Рядка птица по нашите земи. Ще спра с изброяването, за да има време и нашият скъп гост на днешния Литературен салон Митко Новков да каже нещо в своя защита.

За първи път се взрях в стихотворенията на Георги Господинов след като присъствах на едно от представленията на литературния театър, който те с Пламен Дойнов изнасяха в Студентския дом. Бомбета, патоси, дързости, суров черен дроб и други атрибути от славните години на поетичното разкрепостяване и разцвет дори. 90-те белязаха не просто езика, но и смисъла на поезията, разшириха до неузнаваемост нейната свобода и територии на експеримента, умножиха устрема й да разбие на пух и прах клишета и догми. И както винаги се случва в подобна масова неистовост мнозина бяха звани, но малцина – призвани. Георги несъмнено бе сред призваните, остана сред малцината, надарени, посветени и озарени от думите. Разгърна своите лапидарни опити и ги извиси до черешата на един народ, поетична книга многочетена, издавана и преиздавана, бих я нарекла знакова или манифестна дори. Тъкмо от Черешата прораснха измеренията на по-нататъшния му литературен свят, населен с лични митологии, впечатляващ автентизъм, модерна почтителност към българската поетична традиция и интелектуални сантименти към културното наследство на човечеството. Георги се зае да разсажда своите стихотворения насред разнородни и добре премислени и култивирани почви: лични истории, значими контексти, гъсти любовни и не-любовни иронии, облетяни от мухи, и спомени, облъхнати от абсурдите на една много плътна тъга. Още там някъде, в началото, са омесени дядовите ниви с полята на Венеция, епиграфите с кръчмарски мъдрости и премъдрости на Мето от Строителни войски с обично обърнати наопаки и естествено вградени стихове от Вазов, Яворов, Вапцаров, преобразени са любимите поетики – от символистите до Вутимски, Геров и Константин Павлов, и все поради личната почит и пристрастие, и все поради досътворяването на поетичния свят, който продължава в „Писма до Гаустин“ и се протяга протяжно из „Неделите на света“, винаги разпознаваем, уникален, своечужд. Георги блестящо умее да експериментира с двусмислията на езика не само в „Езикът на Рая“, да обезкостява текста, а сетне да го обгръща в плътната плът на своите хрумвания и тъги, на новонагласени фонетики, гусли и смисли. Говоря за поезията, но без да скривам, че теми, персони, мухи, истории и идеи прехвърчат и взаимно се досътворяват и доразгръщат и в прозата на Господинов. Какво още обаче заема видимо, осезаезаемо място в поезията - несъмнено градовете. Но не градовете като урбанистично послание, а като атмосфера, мистика, дух, градове, провидяни през случки и символи, мержелеещи се из прочита на паметта или настоящето, заселени с откривателски думи. Най-любимото ми градско стихотворение е „Боже на Берлин“. Трябва да сме слепи, за да не забележим, че в градовете на Георги най-често е есен, листата падат неутешимо, гният невъзвратимо и наближава зимата, когато следобедите на света ще стават все по-кратки. Имам и още много любими стихотворения, сега докато си ги препрочитах, си помислих, че най-любимите ми са стъпили върху четири капитела: емпиричен/личен опит, интелектуален опит, премерена претенция и красива простота. Е, ясно е, че се изисква много специална дарба на литератор, за да създадеш върху тази еклектична основа здрав поетичен градеж, който да вълнува, напряга, разплаква, разсмива, стъписва, преизпълва. Аз се съсредоточих върху поезията на Георги, макар той да е силно любен и мразен и поради романите си. Писала съм за „Естествен роман“ преди много време, на български и немски, той е моя голяма слабост. Накрая ще спомена, че с Жоро доста сме пътували и чели заедно, имаме една обща снимка, на която главите ни са отрязани, но и други – където сме си с глави – в Регенсбург, Виена, Бамберг, Берлин и т.н. Дори и край Босфора!

Иван Ланджев, както виждате, е много комплексна фигура и това се открива и чрез поезията му, която е силно ерудирана, без това да е натрапливо, защото ерудицията е поднесена игрово, с ирония и със самоирония. Но цитатите, които са в нея, но и за които много се говори в нея, са двояки. От една страна те са част от идеята за повторителността в света, за клиширането на думите и смисъла и за затормозеността на всичко онова, което можем да наречем първично, за загубения оригинал под палимпсеста. Затова и те имат и леко негативен оттенък, намигват към всекидневието, което е покрито с патината на наслоенията и ерзаца. От друга страна, цитатите са част, както казах, от тъканта на поезията на самия Ланджев и са покана към читателя, който – ако е добър – трябва да може да улови културните препратки и цитирания - било към поезия, било към музика, било към философия. С други думи, тази поезия е ерудирана, защото в нея го има онова високо цитиране, познато ни от модернизма, а не бароковото постмодерно цитиране. Последното е оставено на лирическия аз, който има съзнанието, че живее в състояние именно на бароково цитиране и го е страх, че в света на повторенията няма да може да опази любимата, любовта, които би трябвало да са една „непрестанна новина“. Затова и бих казала, че поезията на Иван Ланджев е научила най-добрите уроци от автори като Елиът, Одън, Бродски, Рупчев и ги прилага включително на ниво класически стих, експерименти с формата, във всички ония монолози и диалози, които определят скрития ритъм на писането му и драматичността на изказа.

И така, споменах, че понякога светът, за който говори Ланджев, е свят на повторенията, на палимпсестите, които не могат да бъдат изчегъртани и обелени, затова и поетът е принуден да ги понася и улавя, да се примирява с тях. В същото време – и това поезията му не просто знае, но и демонстрира - и любовта, и писането се раждат там, където повторителността бива прекъсната, където се получи пауза. Затова е толкова важно заглавието на последната стихосбирка на поета - непрестанната новина е гаранция за случване, пулсиране, раждане, любов, писане. Можем обаче и по друг начин да подходим и да се запитаме дали това е поезия, която търси и се колебае, нюансира и затихва, или тя смята, че силата е в точното назоваване, когато се констатира, че камъкът е камък. Но къде тогава е тайната? Ако се разпрострем по оста на вертикалата – горе ли е или долу? В естственото или в трудно достижимото, в съзидаването? В лекотата ли е или в онова, до което се достига с амбиция, с плам. Отговорът е труден, но като че ли стиховете на Иван Ланджев предпочитат естественото. Макар и това естествено да не е плод на спонтанност, а на една изстрадано пътуване към истинното.

Иван Ланджев е и много градски поет, като в последната му книга грaдът е София, която успява да е равностоен герой в стиховете и да предлага различни изживявания и състояния, различни територии, на които да се случват историите. Казвам истории, защото поезията тук има своята сюжетика, своя, както стана дума, драматизъм. И този драматизъм не е само търсенето на любовта и опитът да се постигне любимата. Той е обърнат и нагоре, в опита на човешкото да се трансцендира, да намери своето място, да види положеността си долу, горе или в междуто. Разбира се, горе е най-желано, но божественото също е по-скоро непрестанна новина, отколкото устойчивост, която може да се постигне. И най-сетне, опираме и до опита да се докосне оголеното човешко - като се започне от плътта, която със всяка скръб се подиграва и се стигне до играта с прословутата бъди себе си. Стихосбирката казва – не бъди себе си, мисли за себе си с насмешка, опитвай да бъдеш друг. Защото постъпките са един вид обзавеждане на душата, а нима има нещо по-силно от съмнението, че човек би поискал да се нанесе при себе си?

Поначало повторителността е нещо много характерно за Георги Господинов. Някои зложелатели го обвиняват, че той пише все една и съща книга, че повтаря темите си, мотивите си, че се връща все към 1968 година, че се връща и към предишни години и т.н. Това, разбира се, е напълно неоснователно. Ако направим едно сравнение с начина, по който гради своите романи големият писател Владимир Зарев, при него няма репититативност, при него няма спиране и заглеждане в думата. Това е един романов, повествователен поток, където отделните стилистични моменти – така да се каже – ги завихря този поток . При Георги Господинов има точно обратната повествователна техника. При него има спиране при мотива, спиране при думата, любуване на думата, оглеждане на думата отвсякъде и, разбира се, всички тези повторения, за които вече става въпрос. Всичко това, включително във “Време убежище”, го има във “Физика на тъгата”. Във “Физика на тъгата” тази ключова дума се появява. Поначало това е белетристика, и не само белетристика, това е литература, при която ключовите думи – те не трябва да се наричат ключови, някакво друго име трябва да им намерим – са изключително важни. Те държат корпуса на повествованието, на целия текст. Всъщност Георги Господинов го гради от първите си книги.

„Ловецът на пеперуди“ е смайващо красив, интересен роман, чете се и се препрочита с лекотата на пеперудения полет, въпреки потъването на света, който думите, историите и съдбите в него разказват. Тъгата, постигната с изчистен, ясен и ярък почерк от Костадин Костадинов, ни обгръща като изтичаща вода, и всъщност е сияйна и облагородяваща тъга, предизвиква ни да мислим живота и литературата като несвършващо приключение и игра на мрак и светлина, като съдбовна колекция от преживявания и уникални мигове, която мистично осветява пътя ни. Духът на романа е някак отворен, с широтата и хоризонта на Средиземноморието, макар центърът му да е един митологичен вече остров, Ада Куле, насред Дунава – залят от лудостта на диктатора Чаушеску и неговата идеология. Един остров, който събира различието на всевъзможни характери и типажи, приютяващ и съвместяващ участите на непрокопсаници, бунтовници, бегълци от не-свободата, чепати или влюбени хора. През историята на Ада Куле е разказана и историята на Лазар, възкръсналия близнак, а през историята на Лазар пък е разказана историята на събитията, завладяли и белязали България, Балканите, Европа и дори света. Островът се явява интересен, всеобемащ съсъд и средоточие, но без натрапчивост, с присъствие леко и красиво като полет на пеперуда.

Струва ми се, че точно тази постигната лекота в цялостното повествование, това невероятно усещане за живота като приключение и игра на изпитания и преодоляването им, създава радостта от четенето на книгата. То е като редуване на сладка с резлива боза – междувпрочем така, покрай оглушителния звън на камбаните на „Свети Крал“ и „бизнесначинанието“ на бащата-опълченец на главния герой се започват увличащите перипетии на Лазар и семейството му, които ни отвеждан и на острова. Ада Куле заприличва от самото начало на странна Аркадия, на светеща точка, напомняща, че винаги има обратен път, път към себе си. Няма да се спирам на всички истории, които завързват възела на сюжета – само на две от най-впечатляващите. Участието на Лазар в македонското революционно движение, което го превръща в машина за убийства и братоубийства, можем да разглеждаме и като наръчник за революционен плам, изгарящ и душите, и всичко по пътя си. Много силен, натрапчиво- незабравим е този образ на Сивата сенкя, въздействащ с безмилостното си присъствие – да избягаш, да се изтръгнеш от синовното задължение да мъстиш за баща си и неговите идеи и да намериш път, който да даде друга, напълно необвързваща те с причинената смърт посока, си е едновременно хитроумно и мъдро писателско решение. Направо магически цирков номер!

Цирковите номера на Лазар обаче съвсем не са безобидни и безопасни – напротив, те са блестящи като летящите остриета на ножовете и неслучайно го отвеждат във Виена и Париж, където му подаряват и една красива любовна споделеност. А сетне и по целия му приключенски път, който минава дори през султанския харем в Цариград. Кое води Лазар в съдбата му, кое го закриля – дали не е душата на брат му-близнак Михаил, изчезнал мистериозно в Дупката на дяволицата с думите: „Чувствам се виновен, че съм жив. Не ми се живее така.“ Или пък полетът на пеперудите, които са души на мъртвите и част от уникалната колекция на Лазар? Защо ги събира, каква неистова всепосветеност го притегля към техните тънички, живи крилца, които да забоде с карфица в един измислен порядък? Какъв смисъл открива, открива ли го всъщност? Това са въпроси, които аз си задавам, но друг читател сигурно ще си зададе други въпроси, или пък ще намери своите отговори в това задъхано, увлекателно, мистериозно четиво, което романът предлага. Неслучайно „Ловецът на пеперуди“ бързо стигна до второ издание – а и мнозина си го предават от ръка на ръка. Радвам се, че и сред нас тази вечер има възторжени настоящи и бъдещи читатели на романа.